Връщане назад към Париж от епохата на красавицата. Часовникът удря обяд и от шивашките работилници излизат рояк елегантни млади жени, които бързат, с развети от вятъра изсушени коси и кутии за обяд под мишница - тяхната малка домашна трапезария - и се отправят към обществените пейки на Тюйлери или към слънчевите тротоари на квартала. Именно тук един парижки журналист, вдъхновен от сцената, им дава колкото симпатичен, толкова и пикантен прякор: съчетание от "midi" + "dinette".
Годината е около 1890 г. и тези работници от Льо Сентие и други места работят усилено в работилници, тесни и проветриви като кутия за обувки. Нямаше как да обядват там и да рискуват да надушат тъканите с миризмата на храната си, затова отидоха да се хранят навън. Малък сандвич, няколко бонбона и малко клюки между приятели - всичко това преглътнаха набързо, преди да се върнат към нанизването на конците.
Но с напредването на 20-и векдумата започва дасе използва подруг начин. От "шивачка, която бърза за обяд", тя се превръща в "младо момиче с малко сладкодумие" - малко наивна, любителка на евтини романси и сладникави припеви. Суфиксът "-ette" се върти между нежността и иронията.
И все пак! Зад тази атмосфера на лека поезия мидинетите имаха нерви. През 1917 г. 20 000 от тях излизат по улиците на Париж, за да поискат платен съботен следобед. През юни същата година е приет исторически закон.
През 1902 г. Клеманс Жюслен, шивачка и синдикална активистка преди времето си, открива кооперативен ресторант, наречен ... Les Midinettes ! Идеята е била да се даде възможност на жените от работническата класа да се хранят с топла храна, без да разбиват банката или да треперят на пейките.
От симпатично малко име, измислено на парижкия тротоар,"Мидинет" се превръща в символ с две лица: трудолюбива младеж по обед и романтична фантазия вечер. А зад сладкия образ се крие истинска социална сила, пришита на ръка.
